Крум и Петя из Европа-та (2 част)

След като се насладихме на прекрасната Вентимилия, се отправихме към Ница. Взехме си влака, минахме през небезизвестните Кан и Монако, както и някои по-малки гари и след около 40 минути бяхме с целия багаж на гарата в Ница. Още от България, бяхме резервирали хотел и внимателно бях проучил маршрута до него. Така че когато слязохме от влака, лесно се ориентирахме в обстановката. Петя за първи път беше във Франция, а аз за втори в Ница. Наистина ни идваше повече от отлично тази почивка, след като тръгнахме преди около 40 часа от България, а и нощувка в хотел щеше да ни се отрази прекрасно.

След като намерихме хотела и се настанихме, направихме най-важното нещо за следващия ден и си резервирахме места за TGV-то ( това са френските високоскоростни влакове). Резервацията беше задължителна. Свършили тази задължителна работа, вече се отдадохме на разглеждане на града. Ница е един от многото красиви градове по южното крайбрежие на Франция, а и въпреки големия си брой население, в тази част на годината беше доста спокойно. Това е едно от нещата, които най-много ценя на градовете и местата, които посещавам, а именно спокойствието и липсата на тълпи туристи, от които не можеш да се насладиш изцяло на мястото. Видяхме местната катедрала Нотр дам и се отправихме към центъра.

В Ница се намира най-дългият крайбрежен булевард в Европа- Promenade des anglais. Разбира се, е трудно да се разходим по нея от край до край, но все пак минахме някакво кратко разстояние, като почти нямаше хора и беше много хубаво, големите и стари хотели от една страна и морето от другата. Като стана въпрос за хотелите по улицата, пълно е с такива и голяма част от тях са от най-известните вериги в света. Разбира се,  освен тази улица, имаше и други интересни места в града. Минахме покрай един университет, който с интересната архитектура и средиземноморската си растителност пред сградата изглеждаше като ексозтична ботаническа градина. В града има и замък, но ние отидохме прекалено късно и беше затворен. На някои места, където минаваше трамвайната линия, релсите бяха сред трева, но не обрасли, а просто трасето беше озеленено с екологична цел. Е имаше и някои по-неприятни картини, като клошарите, които си бяха направили цял лагер, на един площад в центъра на града. Гледка, която аз не съм виждал в центровете на българските греадове, но пък съм засичал в далеч по-комерсиални туристически дестинации като Будапеща и Флоренция. Иначе след хубавата коледна украса в Загреб и тук тя беше на много добро ниво, като определено се усещаха наближаващите празници.

Вечерта мина доста приятно, но научихме и един неприятен урок. За съжаление не се продава никакъв алкохол в магазините след 22.00 часа, а още по-неприятно е да разбереш това в 22.01 ч. Добре че има китайски магазини, в които пренебрегват това правило. След като си взехме бира, се прибрахме в хотела и заспахме веднага, уморени от предните дни без почивка.

На следващия ден ни предстоеше ранно ставане. Планът беше да прекосим цяла Южна Франция и от Ница да стигнем до Джирона в Каталуня, Испания. Първият влак, който трябваше да вземем, беше TGV до Авиньон.

Минахме и през Марсилия и Монпелие с него, но не видяхме много от градовете. Все пак се забелязваше медитеранската архитектура и красивата природа. В Авиньон имахме трансфер с автобус до друга гара. Странно как сайтът на немските железници показва дори автобусите от градския транспорт във френски град, за да улесни трансфера между влаковете. Интересно на гарата в Авиньон, беше една синя статуя на говедо.

Със сигурност, подходящо съвпадение за българския футболен фолклор. Качихме се на автобуса до другата гара и вътре шофьора беше момче на около 24, слушаше си някакъв хардкор и се различаваше доста от шофьорите в България. След Авиньон имаше прекачване в Ним и от там, до Перпинян.

Пътят беше много красив, като влаковата линия минаваше по крайбрежието, на някои места пресичаше езера, блата. Някои градове в югозападната част на Франция имаха множество канали, които напомняха донякъде на Венеция, а и все по-топлото и хубаво време с наближаване на Испания, правеха пътуването все по-приятно.

Във влака имаше и контакти при седалките, като тяхното наличие ни даде възможност да разгледаме снимките от предните дни, на лаптопа, а също да попрегледаме и някои други неща. Когато, на територията на Франция, видяхме в едно от градчетата арена за кориди с испански надпис на нея, разбрахме че наближаваме иберийската страна, за която беше характерен този традиционен спорт- бикоборство. И така след приятното пътуване по средиземноморското крайбрежие стигнахме Перпинян. Оттам се качихме на влака до Портбо-  първото градче в Испания, след френската граница.

При преминаването на границата испанските гранични полицаи доста се учудиха защо личните ни карти са различни. На Петя е по-нова с безцветна снимка и по-различен дизайн от моята. Питаха ни дали България е в ЕС. Странно все съм мислил, че като си на такава позиция, трябва да можеш да запомниш 27 държави, но какво да се прави дори в пълната с българи Испания, не знаят че сме в съюза.

И така позабавихме се малко на границата и изпуснахме влака до Джирона за 2-3 минутки. Следващият влак беше след около час и половина, а това разбира се значеше, че ще се поразходим малко из градчето (а може би беше селце, след като го видяхме). Иначе Портбо е много готино местенце със супер тесни и стръмни улички. Разположено е в едно заливче, много скалисто и стръмно. Има готина катедрала, която беше затворена, а липсата на всякакви туристи и почти никакви хора ни се отрази още по-добре. Влизаме в Испания и се разхождаме из някакви празни улички все едно сме сами.

Крум и Петя из Европа-та

Е, ето че дойде месец Декември през 2011 г. и аз и Петя щяхме да направим едно голямо пътешествие с влак.  Планът беше да се стигне до Португалия,  както и да се мине през град Джирона, където беше една приятелка.

И така, както всяко такова начало и това беше трудно. Предните дни, преди да заминем, се подготвихме със застраховки и задължителни неща за едно такова приключение. Първият ни влак трябваше да замине вечерта около 20.00 часа и да пристигне в Белград около 4.00 сутринта местно време. По принцип мислехме да не се задържаме в Белград и да си хванем един влак до Австрия. Оказа се обаче, че е много вероятно да си изпуснем тази връзка и решихме все пак да разгледаме сръбската столица.

Както можеше да се очаква, влакът закъсня. Пристигнахме в 6 сутринта вместо 4 часа, но какво да се прави, Балканският п-ов не е като ЕС и всичко става прекалено сложно. И така в Белград имахме около 5 часа да се разходим. Посрещна ни хубаво време. Тръгнахме в някаква посока, на където беше най-големият поток от хора. Нямахме карта, нито бяхме проучвали нещо. Правеше впечатление чистотата по улиците и доста европейският вид, който липсва в много от градовете ни. На едно кръстовище видяхме 2 сгради разрушени от бомардировки.

Изображение

 Предполагам са оставени в този си вид, като паметник и да напомнят какво е било през 1999 г. на хората. Влязохме и в двора на една църква в центъра с хубава градинка, но беше много рано и не беше отворена. После се разходихме, стигайки до една голяма библиотека и църква, подобна на храм паметника Св. Ал. Невски, където почти не минаваха хора. Тази църква се намираше в някакъв стар и хубав квартал, като Лозенец в София. После решихме да тръгнем в някаква друга посока при едно голямо кръгово, през което бяхме минали по-рано. Малко след 9 часа сутринта улиците започнаха да се пълнят с коли, а тротоарите с хора. Най-накрая градът изглеждаше по-близо до нашата действителност. Има разлика когато в града кипи живот, но пък го няма чара от сутрин, когато ти си сам из големите улици. Сърбия е рай за пушачите определено с цените за цигари. Седнахме в едно заведение в центъра, където имаше перфектен интернет, нещо за което западните страни трябва да поработят доста. Ами за малкото време, което дори не беше предвидено да имаме в Белград, се полутахме и доловихме малка част от атмосферата. Определено обаче си заслужава да се отдели повече време за разходка и разглеждане на града.

Изображение

След като се поразходихме безцелно из Белград, дойде време да си взимаме влака за хърватската столица- Загреб. В 11.30 бяхме на гарата и към 12 на обяд потеглихме.  В купето ни имаше брат и сестра сърби на около 30 и при пресичането на границата с Хърватия си пролича любовта между двете страни от бивша Югославия. На момчето Марко му взеха паспорта и не му го връщаха 20 минути, а накрая се оказа че няма нищо криминално в него. След като минахме границата сестра му каза: Ей го ово е за дОбре дОшли! В Хърватия се качиха някои местни граждани като стария дядо Миленкович Миленко, а после двама мъже които се разприказваха все едно са първи приятели, а преди да се видят в купето не са се познавали. Останахме с впечатлението, че хърватите са добронамерени и са много дружелюбни, затова всеки искаше да завърже разговор. Стигнахме в Загреб по тъмно в 19.00 часа. Предварително си бях взел от София една туристическа брошурка с карта и лесно се ориентирахме в коя посока е центърът. Аз и преди съм бил за няколко часа в хърватската столица и сега, както и тогава валеше дъжд. Предвид приближаващите празници градът беше с доста хубава украса. В една градинка имаше и коледен базар с всички традиционни неща, но без хора, които в случая се бяха скрили заради дъжда. Все пак имаше една немска група музиканти ентусиасти, които свиреха традиционни алпийски песни, макар и без никаква публика.

Изображение

Иначе доброто предколедно настроение беше навсякъде, дори и из някои трамваи като този:

Изображение

Разгледахме най-голямата катедрала в града, а може би и в Хърватия. Загребската катедрала е сред 100те най-красиви паметници на културата в света. Минахме и през централния площад, където при предния ми престой имаше голям концерт. Петя продължаваше да се възхищава на украсата, която наистина беше невероятна и придаваше един специфичен чар на и без това красивия град. А и след дългия път през деня и предната вечер, градът беше една утеха с обстановката си и ни даваше възможност да си отдъхнем. След като се разходихме излязохме и на улицата със заведения. Първоначално седнахме в един бар, но не ни хареса обстановката вътре, а и не се държаха много приятно с нас. След една бира седнахме в една кръчма, която беше много готина с много видове бира, а и имаше  Happy rakija svaki dan 21.00-22.00, като това определено беше мястото, което търсехме. След като хапнахме малко и пийнахме доста бира, се отправихме към гарата, за да си вземем нощния влак до Венеция.

Изображение

Всъщност Венеция беше само междинна гара, а на другия ден трябваше да стигнем до Ница, прекосявайки Северна Италия.

Качихме се в нощния влак, като си бяхме запазили места още от България в спален вагон, две срещуположни средни легла. Вагонът беше унгарски, а шафнерът ни изнерви много, като при всички празни купета във вагона ни сложи в едно от двете, където имаше и други хора. Освен това средните легла бяха прибрани и трябваше да се гъчкаме на най-високите, които са на половин метър под тавана. Също трябваше да си вземем и целия багаж горе, защото с толкова ценни неща нямаше как да се спи спокойно при непознати хора от Унгария. Странно как при над 10 празни купета трябваше да бъдем настанени точно в това, но какво да се прави, преглътнахме го, както и факта, че средните легла, които си бяхме резервирали бяха затворени, за сметка на много по-неудобните най-горни.

На другата сутрин се събудихме във влака, насред вода. Оказа се, че пътуваме по моста, който води до Венеция. За съжаление на Петя, имахме само половин час престой до следващия ни влак в посока Милано. Все пак излязохме пред гарата и се поснимахаме на един от многобройните канали. Поредната лоша новина дойде от факта, че въпреки билетите, които имахме и с които можехме да пътуваме неограничено из Италия, трябваше да заплатим резервация за място на скромната цена от 13 евро. Разбира се на пръв поглед не е много, но за дълги пътувания тези разходи натежават. И така отправихме се към Милано и се разделихме с Венеция и специфичната й атмосфера 🙂

Изображение

Пристигнахме в Милано и взехме влака за Вентимиглия- последния град на Лазурния бряг преди Франция, на територията на Италия. Отново имахме премеждия на гарата, но по скоро се позабавлявахме тъй като тези италианци така и не говреха английски, а ние не разбирахме италиански. Все пак след като на информацията в гарата имаше много голяма опашка, решихме директно да питаме кондуктора на влака дали ни трябва резервация или пътуването става само с билетите ни. Той каза, че няма проблем и се качихме на влака. Следващата цел беше Вентимиглия, но преди това влака стигаше до Генуа, където беше и първият ни досег с Лигурско море. Бил съм много отдавна в Генуа, но съм го запомнил и препоръчвам на всеки да иде да го посети. От многото градове, в които съм бил в Италия, той ми е един от любимите. След Генуа, влакът продължи по крайбрежието до Вентимиглия. Така най-накрая монотонното пътуване с влак стана по-интересно, като се наслаждавахме на красотата на Лазурния бряг.

Влаковете от Вентимиглия до Ница са през половин час, пътуването е около 40 минути. След като слязохме на гарата решихме да се поразходим до брега и това беше едно от най-големите попадения на тази екскурзия. За да се стигне до брега се минава през подредена улица с магазинчета и кафенета и се излиза на крайбрежна градина с множество палми. Когато съзряхме морето видяхме и множество сърфисти. Но не бяха като в България да карат уиндсърф, а хавайски. На мен ми е мечта да карам хавайски сърф и само веднъж съм виждал да карат в България, но друго си е да се наслаждаваш на чужди сърфисти, които имат удобни вълни цялата година, а не 2-3 пъти през есента, както е в България и то само на няколко места.

Изображение

Беше толкова приятно да седиш и да релаксираш на този бряг, че решихме без да се колебаем да останем още половин час и да хванем следващия влак. Все пак гарата беше на 6-7 минути от брега. Междувременно на крайбрежната улица имаше спряло Мазерати с регистрационен номер от Монако, намиращо се на половин час, а може би и по-малко път с кола. Точно в тази част на брега се вливаше и малка рекичка в морето, като при устието й имаше много патици и един лебед. Когато се обърнеш назад, се възхищаваш на висок заснежен връх в Алпите, който се вижда между две планини, около теб е малкото градче с палми средиземноморски сгради и един замък на хълм, а пред теб морето и сърфистите в чакане на поредната голяма вълна на фона на постепенно скриващото се слънце зад хоризонта, обагрило малкото облаци в небето. Просто чувството е велико!

Изображение

Централна Европа-Будапеща.

Лятото отново дойде и вече се избистряха няколко идеи за това, как да го прекарам. Най-добрият вариант беше да отида на гости при Даниела-моя приятелка, която беше за 1 месец в Прага на някакво лятно училище. И така след като свърших с университета, вече се чувствах свободен да се разходя някаде далеч от София, независимо разстоянието. Отидохме с приятели за 2 дена на Градина и след това в края на Юли се отправих с влака към Прага и някои близки градове.

Ден първи. Тръгнах по познатата ми схема с влака, този познат ми до болка влак, с който бях излизал вече веднъж от страната. Предния път бях до Виена, този само до Будапеща. По принцип влакът е приятен-един спален вагон на БДЖ, в който си сам в купе с масичка, чешма с огледало и достатъчно място да не се чустваш на много тясно 🙂 . Лошото е че пътуваш през деня-влакът тръгва в 12. В един момент колкото и интересно да ти е да гледаш през прозореца ти омръзва. Ако четеш също по някое време ти доскучава. Аз бях взел един плейър на който си гледах серии от един сериал, но знаейки че батерията не е вечна,си ги пусках през час-нещо като на час по лъжичка. По границите нямаше проблем. Минахме тази със Сърбия. Следващото голямо събитие беше минаването на Ниш, където можеш макар и от влака да поразгледаш каква е обстановката в един по-голям сръбски град. Вечерта малко след като се стъмни, влака пристига в Белград  и аз за пореден многоброен път минах от там транзит с мисълта някой път да го посетя за по-дълго. Влакът минава по един мост над река  Сава, като нощно време се оказа, че гледката от там е много красива с другите мостове над реката-осветени и светещия град. Така и идва най-гадната част от цялото пътуване. След като цял ден си гледал през прозореца и си се занимавал с всякакви неща идва време да се спи. Във вагона при умората която те е налегнала е доста лесно да заспи човек, но след някое време идва следващата граница-будят те. Около половин час трябва да се въртиш и да чакаш да ти видят паспорта, след това влака тръгва и след 20 минути граничният пункт вече от унгарска страна и същата картинка. Този път всичко минава успешно и в 5 часа сутринта влакът акустира на гара Келети в унгарската столица Будапеща.

Ден втори. След като слизам от влака, почвам да търся къде да си оставя багажа. Това вече е нещо ново за мен. До сега само в Солун съм искал да си оставя багажа на гарата, навсякъде другаде съм отивал директно на мястото където спя. Но в Будапеща бях за 10 часа и само да разглеждам, а багажа си тежи :(. След известно разпитване, намерих къде става номера. Големи кутии в които го пъхаш и срещу някакви форинти си ги заключваш и взимаш ключа. Тъкмо ги намерих и трябваше да търся банкомат за местна валута. Изтеглих пари. Отидох пак при кутиите и се оказа че с банкноти не става-искат монети. Развалих. Първата кутия, в която опитах беше нещо развалена и един ром скочи към мен показвайки с жестове, че иска да ми помогне, а всъщност не спря да ми гледа ръката с парите, които бях приготвил. Въпреки че го изблъсках и му обясних че помощ не ми трябва, той продължи да стои и да ме оглежда. В крайна сметка си заключих багажа, проверих го и взех ключа. И така „милият” местен ме погленда усмихнато в стил справихте се отлично туристе, а аз си мислех: съжалявам ама съм от България, врял и кипял в пътешествия и няма да се хвана на джебчийските ти номера :). В 6 без малко вече бях излязъл от гарата и вървях към националния стадион, който беше първата ми и единствена сигурна дестинация в града. Това се дължеше на факта, че стадиона се намираше много близо до гарата. Оказа се голям спортен комплекс и го видях само от оградата. След това без карта и никакъв гид за Будапеща се отправих в посока Дунав. Надявах се да стигна при реката, но някъде в по централната част на града. Е след известно въртене по улиците стигнах до един от мостовете-Маргит. Лошо впечатление ми направиха клошарите, които бяха налягали,особено рано сутринта пред голяма част от входовете на кооперациите-много грозна гледка. Мостът Маргит пресича Дунав, но интересното при него е че минава покрай един остров, който е превърнат в парк и доста красиво място за отдих и спортуване. Слязох на острова, където толкова рано логично нямаше хора. Единствено минаваха постоянно деца, които отиваха в басейна разположен на близо за да тренират. Не случайно Унгария е една от силите в плуването в Европа, а и в света. На острова имаше и много добре поддържан лекоатлетически и съответно футболен стадион, но да разкажа и за нещо различно от спортно съоръжение в този град :). Паркът на о-в Маргит е много хубав с алейки и зелени площи и всякакви такива паркови неща. Аз се бях изморил доста от ходене (не че беше много ходене, ама нещо кецовете много взеха да ми убиват). Дойде ми доста логичната идея да поседна в парка, който в ранните часове, очевидно беше празен. Тъкмо тръгнах към алеите и видях поредните клошари спящи там и се отказах. В крайна сметка въпреки болката в краката реших че ще ходя, докато намеря по-добро място.

След като продължих по споменатия по-рано мост стигнах и до другия бряг на Дунав. От там тръгнах по течението, където има изградена много хубава алея за бегачи и колоездачи. Доста приятно впечатление правят спортуващите хора в ранните часове на деня :). Там най-накрая намерих една пейка и седнах. Бях на перфектно място, защото точно срещу мен на други бряг се намираше сградата на парламента. Той е втория по големина на сградата си в Европа и определено един от най-красивите. Самата сграда е издържана в готически стил, но не мисля да навлизам в подробности, защото наистина е много внушителна и трябва да се види на живо или поне на снимка

След като починах малко, продължих по крайбрежната алея. За мен беше доста приятно че един от големите кораби които минаваха през реката беше български. Той обърна точно където бях застанал и видях българското знаме, а самият кораб се казваше Русе престиж. От лявата ми страна се падаше реката, от дясно се появи един голям дворец, който също е една от старите и внушителни сгради в унгарската столица. След като го подминах вървях по крайбрежната улица, която разделяше един висок хълм от реката. Това беше хълмът Гелерт. Имах още доста време и реших да се кача да видя как е горе, а и без това нямах никаква представа как да се  върна до гарата след толкова много ходене по най-различни малки и големи улици. Почувствах се още повече като турист, когато видях че има маркировка, която води до върха на хълма, нещо което си мислех че се прави само в планините, а няма как да стане при такъв поддържан парк в центъра на някой град. То след 15 минути катерене си се почувствах и като в планина особено след умората от ходенето по равните, но дълги улици до преди това. След някакво време човек излиза на нещо като тераска и вижда една невероятна гледка над голяма част от града. Но пътеката не свършва до тук. Още малко ходене и се излиза на върха, където е разположена Цитаделата и за пореден път си казвам след такова катерене: Струваше си :). А градът вече се вижда в по голямата си част и човек може ясно да си даде представа какво огромна площ  заема. В един момент си давам сметка че въпреки че ходих толкова време съм обиколил една нищожна част в центъра на Будапеща, но пък там където са съсредоточени най-голям брой забележителности. С поглед намирам и големия стадион и гарата и се ориентирам горе долу каква посока трябва да следвам после. Заобиколих Цитаделата и от другата страна почват да идват много туристи, докарани от различните туристически автобуси. Аз заемам една удобна пейка и се любувам на гледката-тя е невероятна виждам другата част от града.

Да в един момент си мисля малко е гадно да съм сам на това място. Но в следващия се любувам на града, без да се затормозявам с абсолютно нищо. Да и от тази страна се вижда замъкът, който подминах по-рано, но в целия му блясък-отгоре. Пропуснах да спомена че в подножието на Гелерт има турска баня с типичния си архитектурен стил. Просто седя и наблюдавам града-изследвам го с поглед, търся му края, но той като че ли не свършва. Спускам се от другата страна на хълма. По някакви пътечки-абсолютно сам, не по пътя от който идват автобусите с туристи. Не мога да повярвам че в толкова космополитен и оживен град, в центъра има място и то хубав парк където да не срещнеш никой. Сигурно това е защото по това време хората са на работа, а туристите са толкова комерсиализирани, че ги закарват с автобус от точка А до точка Б. Само някъде между точките ги оставят да се поразходят и имат „свободно време” до еди колко си часа, но на такива места където пак е пълно с други туристи. После сигурно много от тях казват бях в Будапеща разгледах Парламента, Замъка, Мостовете, бях на хълма Гелерт и всичко това за 3-4 часа. Е да и аз бях там само че ги разглеждах по друг начин, разхождах се сам из парка на Гелерт свободен да правя каквото си искам, не ме закара автобус до горе-където да снимам за 10 минути банални панорамни гледки от града. Аз си обикалях и затова в един момент се почувствах като местен. В следващия отново излязох на крайречната улица с целия трафик и движение. Пресякох набелязания мост, който трябваше да ме отведе в посока гарата и почнах да обикалям от другата страна на реката. На близо беше улица Ваци. Тамошната Витошка! Хубаво ама няма банкомати. Добре бе, вече вървя 20 минути по центъра-от които 10 минути по улицата и няма банкомат, а обменни бюра бол. Е толкова Бюра, колкото имаше на тази улица не знам дали има в цяла София. В един момент се почувствах тъпо че реших като един съвременен гражданин на света (не третия де) имам пари в картата, ама не и налична българска валута да си обменя. Дори и унгарската ми беше на привършване, ама на гарата сутринта нали малко обмених-пък после още. Е хубаво още ама няма банкомати в тая Будапеща, съответно няма джобни и съответно няма скоро да ям Гулаш. Помислих си около гарата някое заведение с местна кухня. Там пък по-късно не открих такива. Е в крайна сметка поне се разходих по Ваци и намерих най-накрая банкомат, дори два. Единият беше да си теглиш евро-перфектно ама в Унгария си карат стабилно на форинти. Както и да е, изтеглих пари и последва нов лутане. Този път който и да питах не знаеше английски. Да-попаднах и на англичани-ама те пък не знаеха пътя до гарата. След много питане някак си стигнах до гарата. Междувременно краката ми имах усещането, че са на пихтия, такива болки бяха, но вече знам и следващия път ще съм с по-други маратонки. В крайна сметка обиколих си около гарата, а гулаш не се задава. Накрая умирайки от глад, седнах в едно KFC-типично изпълнение за турист-до гарата. След като се нахраних напазарувах някакви бири и други неща от СВА. Оказа се че веригата е унгарска, а ми е слабост тъй като имаме такъв магазин точно до нас в София :). После отидох до гарата и чаках да стане време за моя влак. Вече едвам се движех и с голяма мъка не заспах на пейките в чакалнята. Така е като тръгваш да обикаляш Будапеща от 5 сутринта.

22.09.2010 г. До връх Руй.

22.09.2010 г.

И така дойде време и за честването на 102 години независимост. След дълго чудене предния ден, решихме че ще се разходим до ждрелото на р. Ерма. След като сутринта се оказахме 4 човека за колата, на пожар събудихме и Цецо и го събрахме от Дружба. Така тръгнахме 5 момчета, някои по-официално облечени, други като за двора на село, едни с малко по-сериозна екипировка други-с не чак толкова. По пътя беше забавно, особено да се мине през някои разбити улици из столицата, на които площа на дупките им превишаваше около 6 до 13 пъти площа на х/асфалта. Преминаването през Перник също се оказа уравнение с няколко неизвестни, но следейки табелите и опитвайки се да не сгазим местните тъмнокожи граждани, излязохме и от този център на българската металургия. Добре че не срещнахме авторите на прословути пернишки надписи по гарите, като Перник мрази София,100% анти София, или още Пред винкела всеки е равен.Следващият „голям” град през който трябваше да преминем беше Брезник. Както си карах по-пътя имахме неприятното преживяване да излязат на платното някакви говеда, като говедарката която се грижеше за тях, прибираше едно докато изскачаха по две на пътя. Както и да е, на слалом подминахме и този иначе симпатичен едър рогат добитък след това и града и пред нас остана само пътят, водещ до Трън и преминаващ през няколко малки краищенски села. По пътя интересни гледки, хубаво време, зеленина, малко коли, липса на урбанизация, разнообразен релеф и всичко за да ти бъде интересно 🙂 .

Стигнахме след около час път от София до гр. Трън. За съжаление от доста време местните роми са прогонили българите от града. За това бяхме принудени на връх националния празник да гледаме как пред общината се редят разни мургави хора за помощи на около 22-23 години, ама пък с по 4-5 деца. Иначе градът в последните години се пооправя като инфраструктура, като и този път в центъра имаше някакви ремонтни работи. След като закусихме леко и напазарихме храна за обяд.се отправихме към Ждрелото на Ерма.

По познатия ми път стигнахме до ждрелото. Там беше пълно с хора, които бяха решили заради свободния ден и хубавото време да се разходят сред природата. За самото ждрело няма много какво да се каже-трябва да се види.

И така- Ждрелото.

След Ждрелото се отправихме към връх Руй. Най-високият връх на едноименната планина със своите 1706 м. Оставихме колата в село Ломница, което е разположено в близост до ждрелото и също така е изходен пункт за хижа Руй, връх Руй и всичко с това име на близо. И така тръгнахме нагоре, както вече споменах почти всички облечени доста „подходящо” за планина.

Е поне бяхме въудошевени че ще изкачваме 9тата най-висока планина в България навръх националния празник 🙂 По пътеката минахме и покрай един рибарник, намиращ се на най-неочакваното място насред гората, но пък пълен с риба. И така след 1.45 часа стигнахме до хижа Руй.

Хижата изглежда много приятна, на една поляна сред гората. Поддържана е, но когато ние отидохме нямаше хижар. Явно че трябва предварителна уговорка с него.На другия край на поляната, където започваше гората имаше хора, които бяха дошли с една Нива, което май е единственият начин с превозно средство.Те ни казаха как да стигнем до върха и да внимаваме, тъй като граничната бразда минава по билото на планината. От мястото където беше разположена хижата се виждаше върхът и горе долу можехме да си представим как се стига до него.

Следващата спирка беше върхът. Пътеката първо минаваше през гората, която свършва малко преди билото. След около 5 минути ходене има табела, че се навлиза в гранична зона. След като излязохме от гората, тръгнахме под билото, през всякакви високи треви и храсталаци и пътека просто нямаше. В този момент всички без Милен съжалявахме че сме с леки обувки, а тръните и боцкането на храстите по едно време спря да ни прави впечатление. След доста изморителна, но не много дълга борба с растителността под билото, стигнахме и до съседния на Руй връх, а оттам по билото и до нашата цел. Още като излязохме от гората и погледнахме назад се възхитихме на уникалната гледка която се разкрива, комбинираща Западните покрайнини- на територията на днешна Сърбия и Краището.

Границата минава по близкото било, а в дъното се вижда Сърбия.

Изглед към Краището.

На самия връх гледката беше по-приятна поради факта, че се виждаше и територията от другата страна на билото. Там хапнахме малко за енергия и се насладихме на хубавото време и природа.

На Руй навръх националния празник 🙂

След около 20тина минутки на върха се отправихме по обратния път към с. Ломница. Сега слизането се взимаше по-леко от качването. Когато стигнахме до хижата хапнахме стабилно починахме и се отправихме надолу по познатата пътека. Този път слязохме много по-бързо отколкото я качихме и беше много по-леко. Към 7 часа вече бяхме долу, леко изморени, но доволни.И се отправихме към София…… 🙂

Снимки: Милен Методиев.

Градина полуде

Ами преди една седмица се събрахме в Дружба при Цецо и решихме с Борко да ходим на море да видим най-накрая как се справя Мира с работата на Градина. Имаше някои малки пречки от сорта на това че нямахме пари, но като цяло това не ни притесняваше. И така на другия ден вече се бяхме разбрали как ще пътуваме след като Емо щеще да ходи също към морето с кола, а пък и Вальо се присъедини към нас.

На другия ден 4мата се натоварихме рано рано в колата и тръгнахме във все още не толкова горещото време към морето за 1ви път тази година. По пътя беше забавно и ентусиазмът се увеличаваше все повече с наближаването на морето. Пристигнахме около обяд на Градина, но Емо нямаше време да се види с Мира затова само ни остави и потегли към неговата дестинация Созопол и след това Несебър.

Нние с Вальо и Борко Веднага намерихме Мира на бара и се отдадохме на правене на нищо и пиене на Бургаско- най-морската бира 🙂  Тъй като следващите два дни сичко си беше един постоянен релакс ще спестя коментар и ще добавя няколко с няколко снимки да се изясни картинката.

Ооо, колко си просТ

 Е няма как просто да се подмине летният хит

Малко спомени от миналото лято.


Залез над Флоренция

Мостът на р. Арно и залезът над Флоренция.

Ахтопол.

Ииии пак Ахтопол.

Изгрев Градина.

Аз и Ботев нещо. В Смолян.

Ето и един малък Смолянчанин 🙂

С номинация за златен палец.

И моята любима- Малкото словенче в Любляна 🙂

Венетица десант или трактора away

Ами за съботата и неделята предстоеше поредната екскурзия с доцент Пенин някъде из България. Този път маршрутът беше (за мен) Овча Купел-София-Костенец-Долна баня- х. Венетица-Някакъв трактор- с. Костенец-гр. Костенец- с. Мирово-София-Овча Купел. И така сутринта се събрахме на гарата, купихме си билети и се качихме успешно на влака за Костенец (градът, защото се оказа че на супер малко километри от него имало и село със същото име). На гара Искър се качиха Цецо и Деян, които леко не бяха спали и бяха силно неадекватни. Танчето ме черпи с някакъв сандвич във влака, който ми беше супер безвкусен през цялото време. Когато погледнах с какво е сандвича и откъде идва този напорист вкус на хляб и нищо друго, се оказа че сандвичъ наистина не съдържа нищо друго. Уви трябваше да се насладя на закуска на този студентски сандвич, който не можах да изям. След сравнително кратко пътуване бяхме на гарата в Костенец. Събрахме се цялата група, напазарувахме и се натоварихме за маршрутките към Долна баня. Оттам започна голямото изкачване по пътя. Както винаги най-пряката пътека беше най-стръмна. Ама се качихме, след като походихме известно време. Хижата се оказа доста хубава, имаше 2 сгради-една малка дървена и една по-голяма. Отпред полянка, пейки с маси, абе перфектно за мързелуване. И така някои от нас предпочетоха цял ден да си почиват, докато други се качиха на близкия връх. Какво е станало вечерта ще го спестя по лични съображения, само ще спомена, че паднах доста лошо от един трактор по задник и няколко дни след това е все още доста болезнено. На другия ден станахме, оправихме се, закусихме и тръгнахме, поне тези които можеха. Някои така и не съумяха да станат и са се прибирали по други маршрути. Иначе групата ни слезе към село Костенец. Спускането минаваше по една от тези пътечки които са много леки за ходене, не се изморяваш и през цялото време се намираш сред най-различна растителност. До Костенския водопад слязохме сравнително лесно по маркировката, макар че някои се позагубиха за кратко тук таме, едни се движеха по-бързо други по-бавно, но долу всички се засякохме. След като доста се полутахме, в търсене на перфектното заведение, което да е хем на открито, хем да има сянка, най-накрая седнахме и се насладихме на стъдена бира и горещо шкембе :). След това тръгнахме към центъра на селото, където някои останаха да чакат маршрутки до града откъдето да си вземат влак за София. А аз, още две колежки и един колега, решихме да се върнем на стоп. От селото до град Костенец ни качи и 4мата една доста стара Лада Нива. Тя се оказа доста изстрадала, изкачвала многократно Рила всяка година. От град Костенец ни качи следващата кола до с. Мирово. По ирония на съдбата имено в това село преди няколко месеца бяхме стопирали същите хора които бяхме и сега и отново след една екскурзия на доцент Пенин. Шофьорът който ни качи, беше малко краен в отношението си към циганите, като ни разказа най-различни истории-една от които как е наръгал зет си циганин 3 пъти с нож. В Мирово постояхме доста време и видяхме, че този път, въпреки големия трафик, май нямаше скоро да се намери кола, която да ни качи и 4мата. Разделихме се по двойки и след по-малко и от 2 минути едновременно ни бяха качили и 2те двойки, директно за София. В София отидохме в Английския двор, където анализирахме последните два дни и след това, изморени, приличащи на клошари, но доволни се прибрахме в къщи.

Към Европа-2ра част

24.12.2009 г. След като се понаспах отидох в центъра да се видя с Оля. За първи път щях да разгледам как е обстановката във въпросния център. След като си попътувах с метрото слязох на един парк-„Зеленият парк”, който трябваше да се прекоси за да се стигне до Бъкингамския дворец. Там малко изненадващо попаднах на повече българи, отколкото англичани и японци. Българската реч беше навсякъде. След като поразгледах двореца, макар и само външно, се поразходих из парка „ Ст. Джеймс”. Навсякъде из парка си се разхождат най-свободно различни видове птицис най-различни габарити, а също така и катерички, които чакат да бъдат нахранени с някое лакомство от любопитните туристи. Докато с разхождах из парка, Оля ми прати смс да се видим. После аз й отговорих, но явно обърках арките, на които трябваше да се срещнем. След около ча чакане, тя най-накрая ми писа къде е и успяхме да се намерим (аз реших да не й звъня за да не й давам зор, а всъщност съм бил на грешно място). Както и да е след като най-накрая се намерихме и установихме, че в Лондон има няколко арки и когато се правят срещи трябва да се внимава, тръгнахме на разходка из Хайд парк. Оля беше със сестра си Доротея, която живее в Лондон с майка им. В парка имаше някакъв лунапарк със всякакви атракциони, но ние решихме, да го отминем и продължихме нататък. Когато излязохме от парка тръгнахме по някакви малки улички, за да търсим някой пъб да изпием по една бира. Е, поразходихме се малко и Оля и сестра и трябваше да отиват да празнуват Бъдни вечер с майка си. И аз се прибрах за празничната вечер.

25.12.2009 г. Коледа! Този ден почти нищо не работеше, затова нямаше много какво да се прави навън. Все пак се поразходихме из местния парк, където двете кучета се понатичаха и понаиграха на воля. Иначе парковете в Лондон се оказаха огромни зелени площи, перфектно поддържани, с безплатни кортове и игрища за посетителите.

26.12.2009 г. Това е датата, която почти всеки англичанин чака цяла година, за да пазарува. На този ден из цяла Англия се правят огромни намаления на всякакви стоки и продукти. Ние отидохме до едно селце близо до Оксфорд, където имаше една улица цялата с различни аутлети. Аз нищо не си харесах, тъй като повечето магазини бяха за по официални дрехи.

27.12.2009 г. На сутринта трябваше да си събера багажа, тъй като Инна и Джейсън очакваха гости и последния ден в Лондон трябваше да спя някъде другаде. След като се сбогувах, тръгнах към центъра където се срещнахме с Ева. Тя беше за празниците при приятеля си и най-накрая се разбрахме да се видим и с нея. След като се намерихме на една уговорена метростанция, отидохме да намерим някакъв интернет клуб, откъдето да мога да си резервирам някакъв хостел. Открих един с по приемлива цена за единична стая, направих резервация и след като взехме адреса се отправихме към него, за да си оставя багажа. Намиранети беше малко сложно, тъй като до него трябваше да се прекачвам и на автобус, а последните дни бях свикнал да пътувам само с метро. Е все пак се оправих оставих си багажа и се отправихме с Ева към центъра. Първото, което направихме, беше да отидем в някой спортен магазин и попаднахме на най-подходящото място. Магазин в центъра на 7 етажа, на първите 2 имаше само мъжки обувки всякакви, после женски и най-различни стоки. Аз си накупих доста неща, за мен и сестра ми и след това се отправихме на обиколка из града и някои от основните му забележителности. От магазина се отправихме към Трафалгър. След като поснимахме се отправихме към следващата ни спирка- Биг бен. От Биг бен излязохме на един мост на Темза откъдето се виждаше перфектно един от символите на столицата- виенското колело-„London eye”. После се отправихме към Тауър бридж, по който пресякохме Темза и покрай сградата на кметството( която тук беше с някаква модерна архитектура, отвсякъде стъкла и такива работи) стигнахме до Лондон бридж. Взехме си метрото и се отправихме към някакъв квартал, където Ева знаеше хубав пъб. Отидохме там насладих се на атмосферата вътре, изпихме няколко бири и всеки с метрото се отправи към „временнот си убежище”. Аз макар и малко трудно успях да стигна до Хостела, където се настаних и поспах 4-5 часа преди дългия път на следващия ден.

28.12.2009 г. Е този ден беше съсипващ откъм пътуване. Станах в 5.30, стигнах по някакъв начин до гарата в 6 и нещо и се качих успешно на „влака“ за Харвик (странни англичани, въпреки че бях на жп гарата, нямаше влак а автобус). На ферибота се качих на време и последва познатото многочасово киснене по седалките с целия багаж, докато пристигна в Хук ван Холанд. Този път поспах през повечето време, предвид ранното ми ставане сутринта и краткия сън. Пристигнах по разписание на пристанището в Холандия и последваха многократни прекачвания за да стигна до Ниймеген, където трябваше да ме чака един мой приятел- Шийр (името му мисля че подсказва достатъчно, че е местен). Благополучно след много прехвърляния из различни влакове, не и без помоща на изключително любезните местни кондуктори, успях около 20.00 ч. да съм на гарата в Ниймеген. Трябва да отбележа, че наистина кондукторите са много любезни и на всичките ми въпроси за маршрута вадеха някакви разписания, gps-и и сякакви устройства, с които да могат да ми намерят най-краткия възможен път. И така вечерта бях при крайната ми точка за деня. Запознах се с една част от многолюдното семейство на Шийр и ми предстояха няколко изключително приятни дни в Холандия, през които лягането преди 2 ч. през ноща беше немислимо и така и не се случи.

29.12.2009 г. След като предната вечер си поотпочинах, този ден спах до късно. Е колко пък да е късно 14.00 ч., ама както и да е.  И така със Шийр се поразходихме малко из града, хапнахме у тях, запознах се с цялата му рода(почти)- сестра му, малкия му брат, баща му и приятелката му, майка му, която е в друга къща на около 6-7 минутки от тази на баща му. Ние бяхме спали в къщата на майка му, но иначе бяхме по дълго време в другата. Като цяло дните, в които бях в Ниймеген, доста път изминахме между тези две къщи. Иначе всички в Холандия говорят перфектен английски и някак си се разбирахме напълно, въпреки моите не толкова добри познания. Та след като се поразходихме през деня, вечерта отидохме в някакъв клуб, където имаше музика на живо. Очаквах да е някакъв клуб като дискотека, но беше всъщност една сцена със седящи места и доста възрастни хора, освен младите. Реших, че това място, въпреки културния си вид не е за нас и отидохме на едно друго. Там наистина си беше клуб с ъндърграунд музика, имаше две групи, като първо свириха едните после другите. Освен това наливната бира беше сравнително евтина и се лееше като вода. Запознах се и с някои приятели на Шийр, а именно с холандската действителност. Чуствах се като някакъв лилипут, попаднал на парти на баскетболен отбор. Даже и половината момичета бяха високи колкото мен и на горе. Горкият Шийр, който е по-нисък от мен какво ли му е на него да живее сред такива „великани“. Иначе приятелите му се оказаха много готини, като разбраха, че нямам планове за нова година ме поканиха на парти което организират и ние разбира се приехме 🙂 .

30.12.2009 г. След като се прибрахме доста късно на другата сутрин, станахаме някак си по-рано(към 12.00 ч.) и отидохме в залата за бойни изкуства към университета в града. Разбира се, университета се оказа, че има огромна база включваща около 5-6 големи сгради с различна архитектура, като някои от тях са били построени доста скоро. Сградата за спорт също беше доста нова, на няколко етажа, огромна и със зали за всякакви спортове. Също така като погледнах през прозореца на единия етаж, се насладих на множеството затревени терени, а също и тенискортове. След това Шийр, с още двама приятели потренираха някакви бойни изкуства, като накрая дори аз се включих в някои упражнения и един спаринг. Това разбира се със всякакви протектори и такива неща, благодарение на които накрая се отървах само с леки болки 🙂 . Вечерта се отправихме към апартамента на по-големия брат на Шийр, с когото още не се бях запознал. Там бяхме заедно с другия му брат сестра му и приятелката на по-големия му брат, с която живеят. Придвижването до апартамента на брат му за мен си беше цяло приключение. Бяхме с колела, от онези които всички ги карат в Европа. Сестрата на Шийр беше на седнала на моето колело на багажника, докато аз карах все едно за първи път виждам колело. Ама какво да се прави не съм свикнал да карам по някакви улици с такъв трафик и с толкова много багаж на колелото. Вечерта мина добре. Големият брат на Шийр се оказа много добър готвач и всички се натъпкахме много доволно с гозбите му. Гледахме филм и си приказвахме. Също играхме на xbox, което е доста популярно в Нидерландия. По някое време трябваше да се прибираме за да се понаспим за новогодишните празненства на другия ден.

31.12.2009 г. Ами този ден си мина доста лежерно. Пак спахме до късно и през деня не правихме нищо кой знае колко интересно за отбелязване. Вечерта бяхме в къщата на бащата на Шийр където посрещнахме Новата 2010 година. След това тръгнахме аз, Шийр и големия му брат да обикаляме по някакви купони. Крайната ни цел беше да стигнем до партито, на което ни бяха поканили приятелите му преди няколко вечери. Като цяло си прекарах страхотно и в 7.00 ч сутринта благополучно се бяхме прибрали и легнали.

01.01.2010 г. За първия ден от новата година бях решил да посетя столицата Амстердами вечерта да се отправя към Париж, където нямах никаква идея какво ще правя, но трябваше да изчакам Любчо, който щеше да дойде на 03 януари. В Амстердам слязох на гарата леко изморен след предната вечер, но пък доволен че попадам в този хубав град и тръгнах да обикалям из улиците. Без никакви ориентири тръгнах по туристопотока. Първото неще на което можах да се насладя в града, освен архитектурата естествено, бяха каналите на града, напомнящи на познатата ми Венеция и отскоро познатия Брюж. Из тези малки улички, по които се разхождах нямаше много хора и реших да сменя посоката. Явно че това се оказа добро решение, защото малко по-късно излязох на огромен площад, където се намираше музеят на мадам Тюсо. Попаднах точно в центъра, където вече се забелязваше че това е голям град и туристически център. След това се отправих да търся прословутите Червени фенери. Никъде нямаше никакви табели за ориентир и след около 3 часа лутане из града реших да се връщам към гарата. На връщане за мое най-голямо учудване се разминах с една двойка, с която пътувахме във ферибота преди нчколко дена в посока Холандия. Да, наистина светът е малък. Точно преди да стигна гарата реших все пак да питам едни хора дали знаят каде са тези фенери и се оказа че съм на 20 метра от тях. После се разходих из малките улички, които освен център на проституцията са превърнати и в туристическа атракция. След това се качих на влака и се отправих отново към Ниймеген. Там ме чакаше неприятна изненада. Оказа се че няма нощни влакове из Европа и трябваше или да спя на някоя гара или както ми каза бащата на Шийр да остана за още една вечер при тях. Аз разбира се предпочетох втория вариант и отидохме с малкия брат на Шийр и сестра му при майка им. След като и тази вечер не успях да си легна преди два най-накрая легнах за да поспя малко преди заминаването ми за Франция.

02.01.2010 г. Сутринта станах, закусихме с бащата на Шийр и приятелката му и тя ме закара до гарата. От там смених няколко влака до Брюксел. Там отново планът ми да стигна до Париж претърпя тотален провал. Оказа се че този ден вече няма свободни места и ще трябва да си запая за следващия ден. Речено сторено, така и направих и ми се наложи да прибегна до помоща на Зори и Жоро за пореден път. Е слава богу можех да спя при тях 🙂 и така, уговорихме си среща да се видим. Преди да се приберем обаче отидохме на кино да гледаме последния голм кинохит, а именно „Аватар“. Е, разбрах 99% от нещата, тъй като киното предлагаше перфектната комбинация от озвучен на английски филм с френски субтитри :). След филма се прибрахме и им разказах какво ми се случи из Европа след последната ни среща.

03.01.2010 г. Най-накрая стигнах до Франция. Първо си взех влак до Лил, за който имах резервирано място от предния ден. После в Лил прекосих 700 метра, за да стигна от едната гара до другата. Явно че имаше международна и друга за вътрешни пътувания. От там си взех запазено място до Париж, където трябваше да стигна до Любчо и Мишето, които бяха в нейната квартира.  Запазено място беше меко казано. Не стига че явно закупено в последния момент беше доста скъпо самото място (20 евро), ами и него го нямаше. Да, когато се качих видях че на билета няма номер на място, а пише нещо от сорта място според ситуацията. Е ситуацията беше такава че нямаше къде да си оставя багажа и къде да застана, ама някак си се сгъчкахме с другите хора в моето положение. И така след един час път, най-накрая стигнах до Париж. Там вече, врял и кипял във всякакви метра се оправих доста лесно и стигнах сравнително бързо до станцията, на която трябваше да сляза. Намерихме се с Любчо и след като влязохме в апартамента, го оставих да си почине. Аз също починах след сравнително малкото пътуване през деня. Запознах се със съквартирантките на Мишето- Кари и Алекс. Общо взето целият ден премина доста лежерно.

04.01.2010 г. И този ден скукааааа. Нито телевизия, нито интернет- нищо интересно. Все пак следобяд се поразходихме с Любчо и Мишето из града. По-скоро беше из големите магазини и търговски центрове, но аз все пак бях доволен. Пообиколихме малко, дайе си понакупих някои неща и вечерта бях все пак щастлив, че излязох малко из Париж. А пък и на другия ден ми предстоеше да го поразгледам по-обстойно.

05.01.2010 г. Най-накрая ми предстоеше да превзема Париж. И така дестинация нумеро уно- Айфеловата кула. Стигнах до там поснимах отдолу и видях огромната опашка за входа за качване до върха й. След това видях цената и се отказах :). На следващия й крак обаче отново имаше вход. Оказа се, че можело пеша да се качиш до 2рия етаж срешу 3.50 евро. Е вече нямаше какво да ме спре. Да ама имало какво да ме забави докато се колебаех входа беше празен и тъкмо се реших след 1 минутка и като се изсипа една група от 50ина ученика, отидоха още 20 минутки в чакане. После катерене, ама нещо като на Кулата в Брюж. Е не толкова стръмно ама пък много високо бе. Тия французи за какво си строят такива неща, да им се чуди човек. Е качих се оказа се, че и от 2рия етаж се вижда цял Париж. Наснимах като един виден турист на Айфеловата кула и се отправих към парка пред нея, за да си почина малко от хамалогията по преодоляването на 2та етажа. Тъкмо отидох отпред седнах на една пейка и ми звънна една колежка (Славка беше по същото време в Париж 🙂 ) и ми разправя, аз съм тука при операта ти къде си. А аз и отговарям Еми е тука под Айфеловата кула си почивам. Това как звучи, ааа ? Добрееее  ли е ? Е направихме си една среща и се намерихме малко по-късно до тази опера. Радост, че се видяхме и имаше с кого да обикаляме. Абе не всеки ден си правим срещи с приятели в Париж, така че стана много готино и така до края на деня. След като се видяхме се запознах и с две приятелки на Славка, с които обикаляха из магазините и отидохме на кафенце. След като хапнахме и пийнахме в центъра на Париж, аз и Славка се отправихме към Триумфалната арка. Доста приятно местенце, с безплатен вход за младежи до 26 години 🙂 . Триумфалната арка наистина трябва да се види. От нея се открива гледка към повечето забележителности на френската столица, като Шанс-Елизе, Айфеловата кула, Модерната голяма арка и др. След като се поснимахме и понагледахме на града, се отправихме към следващата забележителност в моя план- Лувъра. Беше си готино и там, но уви не успях да вляза вътре. Оказа се че точно този ден, музеят не работи, а който искал да го посети да дойде утре. Е хубава ама мен така или иначе нямаше да ме има на следващия ден, така че остана за друг път разглеждането му от вътре. След като имах още малко време решихме да отидем до Нотр дам. Хванахме метрото и директно там. Хубава катедрала, но нищо по-особено от много други които съм виждал. След нея решихме да се поразходим по уличките на острова (тя се намира на островче на р. Сена). Като прекосихме острова, което става за 5 минути, излязохме на някаква улица с големи старинни сгради, а малко по-нататък стигнахме и до големияцентър Жорж Помпиду-сградата на който е в по-модерен архитектурен стил и наподобява рафинерия 🙂 След една прекрасна разходка из Париж дойде време да се разделим със Славка, аз се отправих към апартамента за да си оправя багажа и да си хвана влак до Лил. С Любчо нещо не се разбрахме за часа на влака и моят беше един час след неговия. Все пак вечерта пристигнах към 10 часа и се видях и с Жоро, бивш съученик който учеше заедно с Любчо.

06.01.2010 г. Следващите няколко дни в Лил успях главно да си отпочина и да разгледам част от града. Първия цял ден от престоя ми беше посветен на правенето на нищо. Разбира се в това бях доста добър, така че не ми беше толкова трудно този ден. Единственото по-смислено нещо което направихме с Любчо и Жоро (те за сметка на мен поне учеха защото бяха в сесия) беше да отиден в близкия голям магазин и да напазаруваме. Разбира се под голям магазин за стандартите на Франция се разбира нещо като Метро. Е цените бяха сравнително евтини, а пък и можеше да се намери абсолютно всичко, необходимо на човек за да се нахрани 🙂 Е този ден все пак пообиколихме студентския квартал, но нямаше кой знае какво за отбелязване.

07.01.2010 г. Този ден вече беше тотална скука. Любо и Жоро имаха някакъв изпит сутринта и аз се понаспах и порових из интернет. После те пак си учеха, аз пак нищо не правих. Единственото разнообразие за мен този ден беше да отида този път сам до магазина да купя нещо за хапване. Поне беше забавно да се вози човек в метрото. То беше така проектирано, че при линиите на метрото при станциите имаше стъклена стена с врати съвпадащи с тези на мутрисите. Когато дойдеше някоя мутриса, вратите се отваряха. През другото време човек нямаше как да се хвърли под метрото ( за разлика от Париж, където всеки ден има смъртен случай с някой, който се е хвърлил, явно това е причината да е толкова обезопасено метрото в Лил). Другото интересно на метрото беше, че нямаше шофьор и вагончетата явно се движеха по разписание без да им е необходим. В такова метро се возих и в Лондон, където има една линия, а разбрах че има и в Париж, а сигурно и не само там.

08.01.2010 г. Ами най-накрая дойде време да се видя нещо и от града. То не че този ден беше кой знае какво но все пак беше доста изморително. Сутринта тръгнахме с Любчо и Жоро към някакво място където, трябваше да си оправят някакви документи и попътувахме доста с метрото. След като апарата за издаване на билети не работеше на нашата станция, за малко да ни глобят при смяната на линиите. Малко се покарахме с местните контроли, но в крайна сметка всичко мина добре и така продължихме нататък. Двамата ми спътника си оправиха документите за около час, а може и два и после намерихме една от най-хубавите улици по това време в Лил :). А именно улица само с аутлети, на всякакви марки за дрехи и други аксесоари, от спортни до елегантни, от скъпи до евтини. Разбира се скъпите бяха по-евтини от да речем същите марки в България. Там загубихме много време. Е не беше точно загубено време, тъй като всеки си взе по нещо, аз взех и подарък на сестра ми. Другото нещо което ни привличаше още повече в тези магазини беше голямото следколедно намаление, което в цяла Франция е до около началото на февруари. След като дълго време се лутахме там решихме да се прибираме натоварени с различните си покупки. Жоро и Любо сметнаха че ще е хубаво да погледнат какво има и в близкия мол (откъдето също си накупиха доста неща), но аз нямах сили и директно се прибрах да си почина. Някак си го нямаше в мен този типичен за жените ентусиазъм да обикалям с часове из магазините и постоянно да меря дрехи и да се чудя да ги взимам или не.

09.01.2010 г. Последният ми ден в Лил, а също и във Франция. Вече нямаше за кога да отлагам и да почивам, за това този ден отделих на разглеждането на града. Заредих фотоапарата, облякох се добре за студеното време, хванах метрото и слязох в центъра готов да направя един тур из централните улици. Градът е доста хубав, поне в тази част която разгледах-старинни сгради, както и стара част на града, малки и спокойни улички, също така и големи гъмжащи с хора, големи площади, красиви катедрали. След като слязох от метрото тръгнах, според изпитаната схема, по улицата с най-много хора. След малко ходене достигнах и до централния площад. Там си имаше отново, както в доста от големите градове, които посетих виенско колело и беше заобиколен от големи красиви, като архитектура сгради. След това трябваше да хапна и се отправих из малките улички, които бяха по-спокойни и кръстосвах навсякъде.  Лил е доста красив град, който си има и стара част. Малко ми напомня обстановката на италианските градчета в които съм бил.

10.01.2010 г. -………-14.01.2010 г. Тези дни прекарах във Виена. Бях много изтощен след толкова дни пътуване и физически, но главно психически. За това го карах малко по леко. Интересно е да се отбележи, че пътят от Лил до Виена беше цял ден. Първияте два влака с които бях както следва: Лил-Париж и Париж-Щутгарт. Френските железници си свършиха работата безпогрешно и нямах никакво закъснение и при двата въпреки дългото разстояние при втория. След това за пореден път се сблъсках със закъсненията на германските влакове- причинени къде от лошото време, къде по други причини. И тъй като разстоянието от Лил до Виена си е огромно, когато пристигнах в Щутгарт имах една много удобна връзка с влак до Мюнхен и от там до Австрия. Лошото е че влака който ми трябваше закъсняваше с над час и си изпусках и следващия. Другия вариант да стигна до Виена беше през Брюксел и с доста повече пътуване. С този вариант стигах към 23.30. Естествено и този влак закъсня с около 25 минути, което доста ме озадачи поради факта че от Нюрнберг имаше само един влак до Виена до края на деня, който можех и да не хвана. Е в крайна сметка и другия влак закъсня и нямах проблеми. Единствено че до границата с Австрия беше малко претъпкан с всякакви хора. Но все пак около 23.30 след близо 16 часа път стигнах успешно до крайната си точка. Другите дни от този ми престой във Виена както споменах го карах малко по-лежерно. Разходих се до Пратер-а с баш Виенското колело. Зимата беше много приятно из неработещите атракциони и при липсата на хора. Поразходих се и до замъците в града, а също така и Хундертвасерхаус. Една къща с уникална архитектура напомняща много стила на Гауди, доста шарена и разчупена 🙂 . Така на 14 вечерта си хванах влака до София. Най-накрая след толкова дни из Европа-та се прибирах в Югоизточната и част изтощен, но и много доволен. Е на гарата се качих на единствения вагон на БДЖ-спален при това с купе само за мен 🙂

Така моята „одисея“ из някои от красивите и по-големи или по-малки градове в Европа премина. Специални благодарности на цялото семейство, които ме подкрепиха и на всички приятели, които не казаха: Офффффф ти не си добре. Още специални благодарсности на БДЖ без които нямаше как да стане това пътуване 🙂 , всички други железници на страните през които минах и които ми съдаваха повече или по-малко проблеми 🙂 . Благодарности на всички които ме приютиха и то много големи 🙂 и това е общо взето.

Човекът е човек, когато е на път …………. 🙂

Към Европа

Нещо като Увод

Ами всъщност имаше редица обстоятелства, които ме подтикнаха, да направя едно голямо пътешествие из някои европейски държави, или по-скоро някаде около центъра на Европа. Ето и кои бяха те/обстоятелствата. 1во Любчо един от най-добрите ми приятели замина по еразъм в Лил за няколко месеца и просто, тъй като рядко се и виждахме из България напоследък, се разбрахме, че на всяка цена трябва да отида да го посетя във Франция.2ро Татко работи в БДЖ и аз като негов син, под 26 годишна възраст и със студентски права, имах възможността да ползвам безплатни билети за железниците из Европа(разбира се това не е неограничено като мога да пътувам годишно в 12 страни и във всяка мога да ползвам 4 билета важащи за по 2 дни всеки-смятай 8дена максимум да пътувам в страна).3то Къде с приятели, къде с познати на приятели общо взето навсякаде си намерих места, където да остана за по няколко дена (навсякъде хората бяха много любезни и готини).4то Тук таме се намираха някакви пари, изкарани от мен, и така вече имах всичко налично да тръгна на едно такова голямо пътуване.

11.12.2009г. На 11 декември- петък тръгнах на дългоочакваното пътешествие из Европа. Това беше вторият ми опит, но този път влакът тръгна въпреки стачката в Сърбия (на гара Лепово заради която 1вият път ми спряха влака още в София). И така цялото предстоящо пътуване щеше да е нещо между план и импровизация и маршрутът постоянно подлежеше на промени. На гарата дойдоха да ме изпратят Яни, Стела, Дани, Вальо, Жоро и Мама и Татко :). Бих искал да благодаря и на всички, които ми се обадиха и които бяха дошли предната вечер да се видим и които ми пожелаха лек път и да се върна. И най-накрая влакът тръгна по график. 11.55 ч. за последно тази година видях някои от моите хора и си махнахме за довиждане. До Лепово нямаше проблем. Пътувах си сам във вагона, гледах си през прозореца на купето с някакъв ентусиазъм, че най-накрая съм тръгнал и съм извън България. И както си гледах през прозореца стигнах по план до Лепово, където обаче се оказа, че трябва да ни прехвърлят с автобус до следващата гара, откъдето ще продължим с друг влак. Уви явно, че този път нямаше да успея да поспя в спалния си вагон поне до Белград, където щях да продължа с друг влак. Оказа се че Лепово е малко градче около 8000 души. Районът около гарата, където чакахме автобуса до другата гара, приличаше на най-обикновено село. И така дойде автобусът и се натоварихме. Още нямах и десет часа път и вече имаше премеждия. В автобусът видях, че има едно момиче което се виждаше, че също като мен е тръгнало на дълъг път и не е сръбкиня.  Когато се качих в следващия влак бях малко разочарован. Вагоните бяха като най-старите български, каквито вече и в България рядко се срещат- със зелен „кожен салон”, купетата бяха мръсни и като цяло си беше доста страшничко. Аз влязох в едно купе, където слава богу бях сам. Оставих си раницата срещу мен и се мъчех въпреки умората да не заспивам за да не ми изчезне нещо. По едно време, както си стоях борейки се с умората, някакви сръбски младежи ме видяха, че съм с шал с цветовете на българското знаме и единият влезе в купето да ми търси сметка, че съм българин явно. Добре че един от другите му приятели го издърпа и не се стигна до някакви сериозни спречквания. На влизане в Белград се запознах с момичето, което пътуваше надалеч. Поразпитах я, оказа се че е американка, която е била в Кипър и сега пътуваше към Берлин, откъдето да си вземе самолет за Америка. И тя също като мен изглеждаше малко объркана и питаше кондуктора постоянно дали сме близо до Белград, като очакваше той да разбира поне малко от английски. Уви по скоро разбираше повече от пиене като го гледах, пък и беше доста стар и незаинтересован от пътници като нас. Когато пристигнахме в Белград същия кондуктор, който беше обещал на българския да ми помогне да намеря на гарата влака до Виена, само махна с ръка и си замина, без въобще да ми отговори, когато го попитах. Уви трябваше сам да се оправям и да търся влака, който тръгваше след 20ина минутки. Вместо да бях пристигнал 2 часа по рано на гарата и да си спя спокойно във купето, сега заради стачката закъснях и даже нямах влак. Намерих го накрая, въпреки липсата на съдействие и от информацията на гарата, и се качих 5 минути преди да тръгне. Имаше малко объркване във влака, тъй като вагонът който беше отбелязан на моя билет го нямаше(беше си останал в Лепово) и австрийската шафнерка малко учудено ме погледна но все пак веднага ми намери купе и най-накрая можех да поспя. Купето вътре си беше лукс от всякаде, имаше същите екстри като българския спален вагон, но всичко беше по-ново и по-лъскаво. Въпреки това си беше уютно колкото българското и ми беше все едно ако трябваше да избирам. След като влязох шафнерката ми даде и 2 кърпи, сапун и някаква освежаваща, дезинфекцираща вода за уста. Абе обслужване на ниво отвсякъде си беше.

12.12.2009г. И така, след като през нощта преминахме през Унгария, най-после се събудих в австрийска територия. Още от пръв поглед през прозореца се усети разликата в обстановката сравнение с предните страни. Тук всичко беше по-чисто и подредено. Във Виена стигнах на време. Слязох на гарата, чух се с Мила която трябваше да ме вземе от там и поради моята разсеяност се наложи да я чакам малко повече. Докато я чаках натрупах 1ви впечатления за хората. Имаше всякакви хора, от всички раси и на всякаква възраст. Оказа се че Виена е един космополитен град, събрал хора от целия свят. След като Мила ме взе, отидохме до апартамента, в който тя живееше с още две съквартирантки- Мария и Люси, в центъра на Виена. Оставих си багажа, понапазарувах основни неща за хапване и пийване(местна бира) от близкия магазин и с Мила и Мария излязохме на разходка из центъра, където те ми показаха някои от основните забележителности. Центърът на Виена, както и по-голяма част от града, е със старинни сгради, главно в стиловете барок, готика и класицизъм. Улиците са стари, сградите са сравнително високи и много красиви. По улиците, както и на гарата е пълно със сякакви хора, като в центъра повечето от тях са туристи. Имах късмет да попадна във Виена преди коледа и мойех да се насладя и на коледната украса из целия град, която е гаранция за доброто ти настроение. Видях паметника на чумата, разходихме се по една от централните пешеходни улици, която стига до една от най-известните сгради в града катедралата Св. Стефан. Катедралата, както доста други които съм виждал из Европа се реконструираше от едната страна. Представлява доста висока готическа сграда, която се вижда от много места в града, както установих по-късно. Там Мила ни остави, а Мери ме заведе до операта. Обясни ми как да стигна до замъка Белведере и също се прибра зашото си имаше работа. Е този ден явно че нямах късмет тъй като трамвая поради някакъв ремонт не стигаше до Белведере и реших да се поразходя напосоки из центъра. Както си вървях ( минавайки покрай Белведере за коеот разбрах по-късно) се озовах на някакъв площад с огромен паметник на който пишеше нешо на кирилица. Отидох до него и се оказа че това е съветски паметник построен в чест на руската армия от ВСВ. После отидох до метрото и реших да се прибирам. Да ама не. След като видях че последната станция на метрото се казва „Стадион” реших 1во да отида до там. И без това още не се беше стъмнило пък и нямаше за къде да бързам. Стигнах до стадион „Ернст Хапел” пообиколих го, разгледах го. Той беше и един от стадионите на които се играха мачове от европейското първенство по футбол 2008г. Беше доста голям и внушителен, много по модерен от всички български стадиони. След като го обиколих се прибрах. Вечерта ме очакваше изненада и нямаше много да си починаслед пътя предния ден и нощ.Отидохме с Мила и другите съквартирантки в един ирландски пъб, където имаше и музика на живо (някакви ирландци, ама май не бяха точно U2). След няколко бири и коктейла се отправихме към Маноло’с-някаква латино дискотечка с диджей гей и доста разнороднорасови посетители. След това се прибрахме с Мила. Аха да и се разбрахме с Дидка, която беше дошла още в пъба на другия ден да ми покаже нощна Виена.

13.12.2009г. Е, най-накрая имах жъзможността да си почина-сутринта се наспах, после цял ден се излежавах и чак към 5 часа, излязохме с Мила, като тя отиде да гледа мач, а аз се видях с Дидка за да ме разведе из нощна Виена, както се бяхме разбрали.След като се събрахме с нея тръгнахме из центъра, посетихме катедралата Св. Стефан, пообиколихме из центъра, правихме някакви снимки минахме през двореца на Хабсбургите, статуята на Гьоте (събрахме се там 3ма гении на едно място), музеите близнаци, парламента, кметството със статуята на Атина Палада и някакви други стари исторически сгради. Минахме през някакви коледни базари, навсякаде най-различни вкусотии за ядене и пиене, малки деца, старци, младежи, бели, черни, жълти хора, прехвърчащ снежец, коледна украса, лампи и сякакви други светещи неща из дърветата и не само, празнична атмосфера и настроение, щастливи хора и естествено сред всичкото това аз и Дидка. На връщане решихме да минем на посоки през някакви малки улички и се озовахме в кемпа на един от университетите. Накрая излязохме и на нашия път и се прибрахме. Сбогувахме се с Дидка и Люси, с които нямаше да се видя повече преди да продължа към Германия, и останахме двамата с Мери в апартамента.

14.12.2009г. Денят в който за 1ви път отидох в Германия . Станах сутрина, оправих си багажа, сбогувахме се с Мери и се отправих към гарата. В трамвая към гарата се качи и контрола(от 2-3 дни бях в тая Европа и веднага се появиха тия гадове), добре че бях редовен. Качих се на влака за Мюнхен, където имах много удобна връзка за Щутгарт 11 минути след пристигането, но уви за 1ви път трябваше да се сблъскам с германската действителност, а именно че много често тези връзки се изпускат поради закъснения на влаковете. Преминавайки границата мина някаква полиция във влака която явно сметна че съм най-съмнителен във вагона и провери точно моите документи, слава богу не ми намериха скритите пистолети и 2 кг хероин. Та закъснях стабилно с 25 минутки и трябваше да чакам следващия влак. На гарата малко трудно се оправих, защото още не бях свикнал с различните гари(но за сметка на това по нататък се превърнах във факир по ориентиране из гарите). На гарата в Мюнхен поне ми остана време да хапна, макар след това пак да гоних влака за да го хвана в последния момент, ама кво да се прави успях все пак. Абе то се оказа че навсякаде из германските гари има едни табла с някви плакати, ама тогава де да знам че това били разписания, а не някакви немски заповеди против лошите хора. Е да все пак следващите дни знаех как да се ориентирам, а и си бяха много удобни тези табла. В Щутгарт някак си стигнах на време, по пътя видях някаква катедрала огромна в Улм, която по късно разбрах, че не била катедрала, а църква и също така била най-високата религиозна сграда в света. Е, в Щутгарт вече се оиентирах по-лесно имах и време да хапна (пак-хихихи). След това си взех влака до Тюбинген, крайната ми цел за деня, където трябваше да се срещнем с Мони. Там някак си питах, търсих и намерих една много хубава сграда с площад, пред нея, където помислих че е подходящо да го изчакам да му свърши лекцията. По-късно разбрах че това е кметството, а сградата-ухаа-шарена,готина,стара и хващаща око от далеч. Е, намерихме се и с Мони, отидохме до местния студентски град, оставих багажа и пак слязохме към града, за да опитам най-накрая германска бира в германска кръчма. Е да, не беше зле, хареса ми, оказа се че наистина била вкусна. След това се прибрахме и този път легнах да се наспя след дългия път през деня.

15.12.2009 г. Станах с идеята че именно днес трябва да разгледам Тюбинген. Станах сутринта, закусихме с Мони и се отправихме към центъра на града-той отиде на лекция, а аз през това време имах план да се разхождам. Градът е доста хубав, с невисоки сгради, доста от тях с външен гредоред. Уличките в центъра бяха малки и оформяха своеобразен лабиринт, в който беше лесно човек да се загуби, но и доста лесно можеше да се озове на познато вече място. Най-интересната и красива сграда е, вече споменатото кметство. В крайна сметка наснимах де що видях из града, а имаше толкова много неща, общо взето всичко трябва да снима човек ако може, ама няма как. След като Мони си свърши лекцията, дойде на небезизвестния площад с кметството заедно с една негова колежка от Унгария. Трябваше да ме интервюират за 5 минутки и след това да представят материала пред курса си. Явно че си бях атракция( това разбира се е доста „скромното” ми мнение). Уви трябваше като един професионален актьор да се справям със зверския клинч(за хората които не са чували тази дума-научете български). После, все пак пийнахме по нещо за сгряване(май бирата не е за това, ама се едно) и се прибрахме. После си почивах до края на деня. Наистина един лежерен ден, с лека разходка и дълга почивка.

16.12.2009 г. Е дойде време да разгледам и някой по-голям град и тъй като Мони беше до вечерта на лекции трябваше просто да си избера нещо измежду Фрайбург и Мюнхен и двете на 3 часа път и да си хващам влака натам. Избрах Мюнхен, оправих се и след 3 часа път вече бях на централната гара на Баварската столица. Това беше към 12 часа на обяд. След като бях погледнал на някаква карта на града горе долу как да се ориентирам, излязох от гарата и се насочих само направо. Тук, за разлика от Тюбинген сградите естествено бяха много по-грандиозни, улиците по-големи и туристите много повече. След около 5 минутки лутане излязох на централната пешеходна улица, която наистина се оказа много близо до гарата. В началото на улицата имаше ледена пързалка, която допринасяше за коледната атмосфера. Макар да беше много примамлива аз си имах други задачи- да разгледам поне малка част от града и да поснимам, също така бях решил да пия местна бира и да пробвам някой и друг вурст. Прави впечатление, че има доста катедрали, но най-внушителната сграда за мен беше тази на кметството-доста стара и впечатляваща сграда, в готически стил със стотици хиляди орнаменти, които сигурно човек може да разгледа отгоре отгоре за няколко години. Забелязва се и че в архитектурата на града златото има доста голяма роля, може би като символ на богатството му. Също така тук, както и в почти всички градове в които бях сградата на кметството беше една от най-красивите. След като направих няколко снимки на кметството се отправих без никакъв ориентир в посока река Изар. Пътьом, си взех един вурст от някакво заведение, където чернокожият продавач си изглеждаше като чистокръвен ариец :). След известно лутане по уличките, в смятаната за мен правилна посока, все пак стигнах до един мост. От другата страна на брега имаше огромна сграда, която приличаше на дворец, но и до днес не разбрах какво представлява. Преминах моста и се разходих покрай реката. Там беше един от парковете, които бях видял на картата на града, която разглеждах. По алеите най-накрая намерих спокойствие, след препълнените с туристи улици в центъра на града. В реката имаше много патици (или както казва една приятелка-красиви птици) и чайки. Из пътечките много рядко минаваха хора и то главно с кучета или бяха някакви бегачи. Стигнах до следващия мост и реших че е време да се връщам, като разбира се трябваше да намеря някое подходящо място да пийна местна бира. Оказа се че в Мюнхен била най-голямата бирария в света, нещо което аз не знаех по това време за съжаление, но както и да е. И след като ми оставаше съвсем малко до гарата и бях загубил всякаква надежда да пия баварска бира, се натъкнах в една малка уличка на бар. Беше много малък и незабележим, но благодарение на опита ми в търсене и намиране на такива места, а и доста доза късмет аз го видях. Вътре обстановката беше доста притна- и най-важното перфектна за мен да изпия две бири. След това се отправих обратно към гарата и Тюбинген, където довечера с Мони бяхме поканени на някакво парти. Прибрах се, пооправих се след дългия ден и отидох в центъра, където се видяхме с Мони. Е купонът не беше кой знае какво преживяване, затова постояхме малко и се прибрахме.

17.12.2009 г. На този ден се чудихме къде да идем близо до Тюбинген и в крайна сметка избрахме едно съседно градче, където най-голямата забележителнност бяха многото аутлети на всякакви марки за дрехи, спортни стоки и всякакви подобни, както и фабриката на Hugo Boss. Е пообиколихме и Мони си купи едно яке, с което денят мина за успешен :). Аз реших, че е рано още да харча пари за дрехи и не си взех нищо. Прибрахме се и аз си починах малко за следващия ден, когато ми предстоеше да отида в Брюксел.

18.12.2009 г. Предстоеше ми поредното голямо пътуване. След като се сбогувахме с Мони, се отправих към гарата. Влакът ми тръгна със закъснение от 10 минути, което така и не навакса и за пореден път закъснях. Слава богу закъснението поне се запази (а не увеличи) и когато слязох на гарата в Щутгарт имах по-малко от минута да намеря следващия си влак и да го хвана. Той беше до Кьолн. Влакът беше пълен и до следващата гара се бутах с цял взвод войници до вратата на вагона. Явно че не само в България се получавали такива неща, да няма места за всички. Срещу мен беше един войник с типично немската фамилия Полчински. Както и да е, на следващата гара влакът се поизпразни и успях да седна. За съжаление не уцелих най-подходящото място, тъй като от другата страна на пътеката седяха някакъв диригент на около 40 и няколко години и неособено красивата му приятелка. Това разбира се не беше проблемът, а фактът, че си мислеха, че са в спален вагон и се натискаха на седалката все едно са сами :(. Абе грозна гледка отвсякаде, неподхождаща на по-млади, пък камоли на тия двамата влюбени. После жената си вдигна краката на облегалката на предната седалка току върху главата на човека, който седеше там. Като цяло ми направи впечатление, че германците, а и не само те, които пътуваха по влаковете и се очаква да са доста възпитани хора според нашите разбирания, си бяха големи простаци. Даже на доста места бяха толкова неприятни пътниците че предпочитам да си пътувам в доброто старо БДЖ :). В Кьолн пристигнах навреме и бях спокоен, че ще хвана следващата си връзка, която беше в посока Брюксел. Имах доста време и поснимах величествената катедрала, която се намираше пред гарата и е една от най-хубавите в цяла Германия, а също така и един от символите на града. На гарата ме очакваше поредната приятна изненада от немските железници, а именно че влакът ми е със закъснение 25 минутки, което разбира се докато пристигна се увеличи на 40ина, а до Брюксел повече от час. В Брюксел трябваше да ме чакат Зори и Жоро- познати на мама, при които вече сестра ми беше отсядала. Намерихме се повече от бързо на гарата и се отправихме към апартамента им, да си оставя нещата и да се запозная с някои от прелестите на Брюксел. Ееех Брюксел!!!! Та да се върна към моите си неща. След като си оставих багажа, отидохме да напазаруваме и разбира се да вземем бира. Оказа се че едно от нещата с които е известна Белгия са бирите й. Ееееех белгийските бири!!!! Та чудех се защо почти всички бири са малки, но след като видях алкохолното им съдържание разбрах. Оставихме продуктите в апартамента и излязохме из нощен коледен Брюксел. Зори и Жоро се справят отлично като екскурзоводи. Минахме покрай кралския дворец, два от най-големите музеи, после се отправихме в посока кметството. Когато пристигнахме на площада на кметството, бях възхитен. Наистина досега навсякъде беше пълно с коледна украса и празничният дух се носеше из въздуха, но тук станах свидетел на невероятно звуково-светлинно шоу. Нещо като звук и светлина, като цялата сграда на кметството беше с различни светещи тела по нея, които светеха в такт с музиката, като своеобразен еквалайзер. Освен това самата сграда беше много внушителна стара готическа сграда, с висока кула по средата. Пожелавам на всеки да се наслади поне веднъж на това шоу, което на другия ден отново се изпълняваше. След това се насочихме към някакъв коледен базар-доста голям, с греяно вино навсякъде, а също и гофрети с които белгийците са известни. Докато вървяхме срещнахме няколко магазина за шоколад. Но като казвам това не трябва да се разбира магазин, в който се продават някакви пакетирани шоколадчета. Белгия може би е най-известната страна на шоколада заедно с Швейцария. Там магазините са бутици- в тях има всякакви неща от шоколадови бонбони, през фонтани, от които тече шоколад, до различни скулптори от шоколад. На някои места най-хубавият и качествен шоколад е на скромни цени от порядъка на 80 евро за кг. Аз взех една кутийка с бонбони за подарък на Ева(приятелка, която имаше рожден ден скоро, а пък и трябваше да се видим в Лондон-освен всичко е луда фенка на шоколада). Това се оказа едно от най-сложните за мен неща, трябваше да си взема номерче, после да изчакам да дойде моят ред и чак тогава да си поръчам. След като изпихме по чаша греяно вино, се прибрахме да вечеряме и да си почина след дългия и тежък ден на път и разходки.

19.12.2009 г. Целият ден беше посветен на Брюксел. Беше хубав слънчев ден с температури около -7 градуса, с натрупал доста сняг и за моя радост Зори и Жоро бяха свободни през деня и ми показаха, вече по светло, други доста интересни места в града. Първата голяма забележителност, през която минахме беше местната арка, според мнозина наподобяваща Бранденбургската врата. Тя свързваше два музея, които аз естествено нямаше как да посетя с дневния си бюджет. След като минахме под арката и излязохме на парка от другата страна, видяхме че се продаваха гофрети :). Аз си взех с шоколад, което се оказа някакъв какаов сироп. Гофретата се разтече отвсякъде и се принудих да си махна ръкавиците да не ги изцапам. Следващите около две минути докато я изям вече не си чуствах ръцете и имах чуството, че скоро няма да ми се възстановят. Студът не бил толкова голям от години. Така след това лирично(или каквото е там) отклонение, да се върна на разходката ни. След като прекосихме парка зад арката, излязохме на кръгово движение, заобиколено от високи, модерни сгради. Това бяха сградите на различните комисии към ЕС, като на една от тях пишеше на всички европейски езици весели празници и разбира се приятната ми изненада, че надписът на български беше най-отгоре. Обиколихме целия комплекс от сгради, стихайки до Европейския парламент. През това време Жоро и Зори ми разказваха много интересни неща за различните сгради и ме запознаха с тази част на града. Също така минахме и покрай българското посолство :). То се намира на много хубаво място като пред него има голямо езеро. Езерото беше замръзнало, без цнтъра си, където беше пълно с патици и чайки. Пред парламента една кола се беше блъснала, но нямаше пострадали слава богу. След това се насочихме към апартамента, за да обядваме. Следобяд Зори и Жоро останаха да си починат, а аз реших да посетя два от символите на града. След подробни инструкции се отправих към Атомиума. Той е бил построен 50те години за едно изложение и в последствие се е превърнал в един от символите на града. Метрото беше пълно с някакви хора с розови шалове(оказа се че са фенове на ръгбито). Станцията на метрото, на която трябваше да сляза беше изходна точка и за стадион „Крал Бодуен”- прекръстен така след като една от най-големите трагедии във футбола се случва на него и се срутва една от трибуните му на финал на КЕШ. Бившето име на стадиона останало с печална слава в историята е „Хейзъл”. След като се поснимах пред Атомиума, се отправих към следващата забележителност, с която е много известен Брюксел- Пикльото. Този паметник в центъра на града е посветен на едно момче което се изпикало на някакъв фитил по време на някоя световна война май(е позабравил съм кога точно), та важното че спасил града така. Паметника лесно го намерих с малко питане след като се поснимах и там се отправих към къщи. Вечеряхме и след това легнах очаквайки следващия ден, когато трябваше да посетя Антверпен или Брюж.

20.12.2009 г. И дойде мигът в който трябваше да се сблъскам със суровата белгийска зима, случваща се 1нъж на много години и разбира се точно в момента, в който аз съм там. Още със събуждането следваше приятна, макар само в 1вия момент изненада. Валеше сняг на парцали, много готино, само факта, че в следващия момент погледнах през прозореца, развали удоволствието от това. Улици, тротоари и всичко беше толкова затрупано със сняг, че просто нямаше никакъв смисъл да се излиза и реших на следващия ден направо да съчетая Антверпен и Брюж.

21.12.2009 г. Въпреки че и този ден изобилстваше със сняг, реших че вече няма смисъл да седя в апартамента и да губя време, за това сутринта се отправих към гарата. Хванах си влака за Антверпен и се отправих към града познат в България най-вече с футболния си отбор-дал защитавания в годините прякор на ПФК Левски „Евроидиотът на Европа”(разбира се град Беверен чрез неговия отбор също е спомогнал за това, но само минах покрай него с влака). След това лирично отклонение, да се върна към града. Той представлява смесица от различни старинни сгради и по-съвременни. Интересно за по-старите сгради в града е, че за голяма част от украсата им въобще не е пестено злато. Това се дължи на факта, че в миналото Антверпен е бил най-големият пристанищен център в страната (днес също). Легендата за името на града е интересна. То идва от фламандски и означава нещо от сорта на човек който хвърля ръце. Това се дължи на мита, че някога имало великан, който бил завардил реката и не пускал нищо да премине през нея, без да му се плати. Един ден дошъл някакъв герой(както става винаги) и му откъснал ръцете, които захвърлил по брега(общо взето стил Давид и Голиат). Имено на него бил кръстен градът. А пък аз доста се чудих каква е тази статуя на ръка в центъра на града на едната пешеходна улица. Другото, с което е известен Антверпен, е най-високата църква в Белгия(като цяло,последните дни все на някакви високи църкви попадах). Тя е доста красива и внушителна, но не ми се даваха пари за да се качвам до върха й, пък и малко ми е омръзнало това да се дават пари за вход в различните религиозни храмове. Друго нещо, което привлича вниманието в града, е открита експозиция на брега на реката на старинни кораби, а също така и разположения до нея малък замък. След Антверпен се отправих с влака в посока Брюж. Една от причините, които ме караха да посетя този град е едноименния филм, кръстен на града. Предполагам, че всеки, който го е гледал, би искал да посети това селище. И така пристигнах на гарата в Брюж и се отправих към центъра. Още с пресичането на първата улица, ми направи впечатление и един канал, който после разбрах че не е единствен и напомня малко на Венеция. След това се влиза в старинната част на града. Тя впечатлява с фламандската специфична архитектура и къщите, високи максимум 3 етажа. Има и около 4-5 катедрали, чиито кули стърчат над града, в контраст с ниските сгради. Улиците са един същински лабиринт, но по някакъв начин стигнах до центъра, стараейки се да следвам една посока. В центъра имаше много туристи. Успях да намеря централния площад, където се намира и най-голямата забележителност. Кметството със старинната му кула :). Тя е отворена за туристи и аз за 1ви път реших да дам пари за вход :). И така кулата е височка доста и за съжаление на по-тежките хора, а пък и по слабите има близо 400 стъпала до върха и никакъв асансьор. Катеренето до горе(неслучайно не казвам изкачване) си е истински подвиг, като витата стълба след средата става толкова тясна, че е почти отвесна, а разминаването с някого е много сложна маневра. Все пак, когато достигнеш върха, както в почти всички случаи следва едно ахване и мисълта „…еееееееха определенео си заслужавало бе ….” и гледката е изключително красива :). Пред кметството има площад заобиколен от различни стари сгради и малки замъци. После продължих по малка уличка и стигнах до друг голям площад, заобиколен от други интересни постройки също украсявани обилно със злато. След това минах между две сгради и се озовах пред 2 канала. Там срещнах едни местни хора, които ме упътиха към място където можеше да се пие хубава местна бира :). То наистина беше прекрасно с гледка към канала и една от споменатите кули на някаква катедрала в далечината. След няколко бири се отправих към гарата. Пробвах да се прибера по същия път и разбира се се загубих. Е след доста въртене и питане, все пак по някакъв начин стигнах до гарата. След обикалянето цял ден се прибрах вечеряхме и легнах да поспя за последно в Брюксел, тъй като на другия ден ми предстоеше да пътувам за Лондон.

22.12.2009 г. Сутринта станах оправих си багажа, закусих и се сбогувах със Зори и Жоро. Всичко тръгна добре, качих се на време в метрото, стигнах на време на гарата и трябваше да чакам влака. По план влакът трябваше да е на гарата в 9.50 ч. Аз бях там 10 минути по-рано. Странно защо обаче влака го нямаше на таблото с разписанието.  След всякакви препращания към най-различни места, се озовах на Информация-международни влакове. Там от 2 гишета работеше едно и то доста мудно. Доста изнервен дочаках моя ред и попитах кога евентуално ще мога да си хвана следващия влак за Ротердам. Разбира се, както си вървеше деня зле, така си и продължи- всички влакове за Холандия били спрени. Тъкмо тръгнах да излизам от информационното бюро и служителят някак си се сети, че имало някакъв влак с два часа закъснение, който единствен щял да продължи към Холандия. Реших че каквото и да става ще хвана този влак и че все още имам шанс да успея за ферибота в 14.00 ч. На информацията на частната фирма която обслужваше линията на този влак ми казаха, че нямам никакъв шанс да стигна преди това време в Ротердам, но слава богу отново бяха сбъркали. В крайна сметка най-накрая този ден имах доста късмет, тъй като влакът ми стигна точно навреме в Ротердам(където го спряха и слязоха всички хора, въпреки че беше за Амстердам), където трябваше да сляза и успешно в 13.45 ч. Пристихнах на Хук ван Холанд-пристанището откъдето ми тръгваше ферибота. Въпреки притесненията ми как ще се оправя с билета , бях готов за 5 минутки и се качих щастлив на ферибота. Във ферибота беше пълна скука, 8-9 часа седях на някакъв стол и се чудих какво да правя. Накрая вечерта успешно пристигнах към 9 вечерта в английското пристанище Харвик. Тук ме очакваха поредните интересни събития свързани с моето пътуавне този ден. На митницата където за първи път в ЕС ми се случваше паспортна проверка, най-нормално си минах през гишето за граждани на съюза. Когато митничарят видя че съм от България явно реши че това е някакво много лошо място и задължително трябва да ме провери. И така човека почна да ме разпитва откъде съм, защо отивам в Лондон, при кого ще ходя, на кой адрес-това предизвика доста подозрения в него че не знам на кой адрес ще съм и въпреки че му обясних, че ще ме чакат на гарата той каза че няма как да ме пусне. Междувременно за половин минута извади багажа който си го бях прибирал половин час. Накрая след като се обадих на Вили, при която трябваше да спя, тя му обясни за адреса и митничаря ми се усмихна все едно сме първи приятели и ми пожела приятно изкарване на празниците. Взех си влака за Лондон, където пристигнах в 10.30 ч. На гарата ме очакваше поредната изненада оказа се, че нормален билет за метрото струва 4 паунда или по няква проста сметка около 9 лв. Какво да се прави, англичаните са си богати хора. След още около 1 час път с метрото прекачвания из различните линии стигнах до станцията където ме чакаше Инна-сестрата на Вили, която ме закара с кола до тях. Най-накрая се видяхме и с Вили и обсъдихме как сме и какво се случва с всеки от нас.

23.12.2009 г.

Този ден се понаспах. Запознах се с майката на Вили и Инна, както и с приятеля на Инна-Джейсън. С Вили и майка й отидохме на пазар и се поразходихме малко из квартала. Този ден повече си почивах. Също успях да се запозная с малка част от обстановката в Лондон. Видях прословутите двуетажни автобуси. Също така разбрах че цените с изключение на билетите за метрото са много ниски. Веднага се възползвах от това и си взех един огромен атлас, намален на само 5 лири.